За мене животът е Христос, а смъртта придобивка.

Блогът на Йеротей

Един поглед върху борбите за утвърждаване на тринитарното християнско учение на Балканите през IV в.

Няма Коментари

Ротондата св. Георги София

Представям на вниманието на нашите уважаваеми съфорумци един материал, който трябваше да бъде прочетен на една конференция , за нея подробно вж. тук – http://dveri.bg/kxxur , на която за съжаление не успях да присъствам, поради други мои ангажименти . Осъзнавам, че тя е непълна и стои малко недовършена, но се надявам, че ще представлява интерес, предимно поради важния тематичен контекст в който тя е поставена – а имено, 1700 г. от провъзгласяването на Миланския едикт. Някои от изворовите материали са предадени чрез втора ръка, едно поради липсата на време, второ поради невъзможността, да открия нужната ми литература. 

Един (консервативен) поглед върху борбите за утвърждаване на тринитарното християнско учение на Балканите през IV в.

През 325 г. е свикан Първия Вселенски събор в град Никея, Мала Азия. На този събор се полагат основите на християнската догматика и каноническо право. Както знаем, на него е осъдено учението което защитава презвитера Арий, наречено по неговото име арианство. Трябва да се отбележи, че Арий не е негов основоположник, както смятат някои, а само негов най-известен апологет[1]. Учението, което се основава на силогизма на Антиохийската школа (или, както по-точно се изразява о. С. Булгаков – „Аристотелиевият рационализъм проникнал чрез Павел Самосатски и Лукиан в учението на Арий и сложил своя отпечатък върху догматическата му система")[2] има своите привърженици, особено в източната част на империята. Фактически може да се каже, че главната борба между Православието и арианството се разиграва именно на Балканския п-в и тук е и нейната развръзка. Дунавската област е театър на политико-религиозните акции, които ще имат отзвук за цялата Църква. Самият Арий е заточен в Илирик[3] и това му дава възможност да привлече към ерестта много местни християни. Стихийното разпространение на арианството сред простолюдието в империята през IV в. и сред варварските народи извън границите й през IV-V в. се дължи немалко именно на схематичната форма на посланието, дотолкова, че е възможно то, да бъде съкратено в куплетите на подходящ "шлагер". Песента "Талия" (Пир), съставена от самия Арий (с текст и мелодия, със строфи, свързани помежду си чрез акростих, за по-лесно запаметяване и разпространяване) съдейства за ефикасното и бързото разпространение на арианството. Въпреки тези съблазни по-голяма част от християните подкрепят Никейския събор. За това свидетелствуват св. Атанасий Велики, св. Василий Велики и историка Сократ[4]. Последователите на арианството от своя страна, също организират методична борба срещу епископите, които следват Никейското изповедание и най-вече се опитват да ги дискредитират в поредица от поместни събори. Първият Никейски свети отец лишен от катедрата си и изпратен на заточение в Тракия през 331 г. е светителят на Антиохия Евстатий. „Той бил добре научен от благодатта на Духа, че предстоятелят в Църквата трябва да се грижи не само за тази църква, която му е възложена от Духа, но и за цялата Църква по цялата вселена" [5] – това свидетелства за него св. Йоан Златоуст и потвърждава, че макар и гонен „гласът му не замлъквал". Това известие се потвърждава и от бл. Йероним в неговото съчение за по-известните християнски писатели. Малко по-късно (вероятно в началото на управлението на имп. Констанций 337-338 ), той е преселен в днешен Пловдив за да могат неговите противници-арианите, придобили пълно влияние над държавната администрация да го притесняват още повече и да имат пълен надзор над дейността му. Там около 345 г. той умира. През 482г. светите му мощи са пренесени в Антиохия[6]. Адрианополският епископ Евтропий също е изпратен на заточение. По това време са притеснени и други подръжници на Никейския събор – Константинополския архиерей Павел също е прогонен и изпратен в мъчително погубление, а на 25-ти октомври (вероятно 337-8) са убити с меч по заповед на арианските сановници Филип и Евсевий – Маркиан и Мартирий неговите писари[7]. Един известен тракийски мъченик е Полихроний. Той е роден в края на III в. в тракийско село от Гамфанидската област и е син на земеделеца Варданий. Когато става пълнолетен решава да се занимава с обработване на лозя. Според краткото му житие, той се наема да работи в Константинопол, като се труди преусърдно, но живее богоугоден живот и неговия работодател му дава много злато и го отпуска, поръчвайки му да се моли за него. Полихроний построява с това злато една църква, в която е хиротесан за певец. По време на Никейския събор присъства в това си звание, а по-късно е ръкоположен за свещеннослужител. Убит е по време на арианските спорове след смъртта на св. цар Константин Велики[8]. Това са само част от замъчените православни клирици от еретиците. Оказва се, че не само източни светители са заточени на Балканите. Папа Либерий (352 – 361), който приема изповедника св. Атанасий Александрийски, сам по-късно е изпратен на заточение в Тракийска Бероя[9].
Някои от членовете на епископата, проявявайки твърда мъжественост сковават действията на еретиците и техните козни се провалят. Например, епископ Ригин е твърд защитник на Православието и дори неговия подвиг е описан в Месецослова на Василий, според който присъствайки на събора в Сердика, от страна на източните епископи (Скопел се намирал в Източна Тракия, дн. Ескипол) унижава еретиците със смелото си слово[10].
Наред с твърдо изповядващите Православието епископи, голяма част от епископата на Илирик е настроен полуариански, а някои епископи дори са еретици. След смъртта на имп. Константин споровете не се прекратяват и нуждата налага двамата императори братя Констант и Констанций да се споразумеят за нов събор. Възможните инициатори са няколко – от една страна папа Юлий I (337-352) и Осий Кордубски подтикват император Констанс, а от друга е имало нужда да разгледа делото на Александрийският епископ св. Атанасий, който по най-точния израз на Спаски „свързал съдбата на Никейския символ със собствената си съдба"[11].
Така се стига до решението за провеждане на един Вселенски събор, който да омиротвори враждуващите лагери.
През 343 г. е свикан в Сердика, като град, който стои на границата между Изток и Запад, но в пределите на източната половина на империята. Причините да бъде избран за заседания на събора именно град Сердика не са случайни. Проф. L. Barnard отбелязва, че този град има богата и продължителна история, фактически той е един от най-старите градове на Европа с петхилядигодишно съществуване[12]. Започнат като втори Вселенски събор през месец ноември 343 г. [13], той се председателства от епископа на испанския град Кордова – св. Осий Кордубски исповедник, който преди това ръководи и Първият Вселенски Събор и е личен капелан на император Константин Велики.
Заседанията продължават до месец февруари 344 г. с участието на 300[14] делегати. Източните участници поставят предварително условие за участие си – отстраняването на Атанасий Александрийски и Маркел Анкирски от катедрите им.
Важно обстоятелство представлява и описаното от бл. Теодорит завещание на имп. Константин, съдържащо „conditia sine qua non" – разделяне на империята между тримата му сина[15] и възстановяване на Атанасий в Александрия[16]. Тъй като, исканията на източните епископи не се изпълняват, те напускат самоволно събора и организират контрасъбор във Филипопол[17].
Сердикийският събор и до днес остава в историята, като един от най-проблематичните събори. Проблемите които произлизат от ясно описания, на пръв поглед, събор от църковните историци Сократ Схоластик, бл. Теодорит Кирски и Созомен са следните:

1. Датата и точното място на провеждане;

2. Броя на участниците;

3. Оригиналноста на правилата му;

4. Въпросът за отсъствието на императорите;

Доколкото отсъства едно цялостно изследване[18] на Сердикийския събор не мога да дам крайна оценка за тези противоречия, както се опитва да стори това В. Вачкова[19] Отличителен е фактът на Западната тенденция за Римско надмощие, отбелязването на Сердийкийския събор като „Вселенски" и огромното му значение за Вселенската църква. Именно заради западните претенции, той се лишава от възможността да бъде вписан в аналите на Църковната история като „Вселенски" и остава като поместен събор с голямо каноническо значение. В науката се налага мнението, че на този събор е изработен един нов символ, който е съставен основно по Никейския символ с добавяне на Четвъртата Антиохийска формула[20].
Относно приетите от него правила доминиращото мнение сред научните среди е, че те са 21. Православната църква, която е вярна тълкувателка на Свещенното Предание и църковно каноническо право приема 20 правила. На Сердикийският събор присъстват и епископите от Балканските провиници – 38 епископа от Елада, Епир и Тесалия, както и Протоген Сердикийски, Аеций Солунски, Геронтий Верийски, Хелиодор Никополски, Олимпий, епископ в гр. Аена (в Тракия), Парегорий Скопски, Евагрий Ираклийски (Македонски), Зосим Лихнидски (Охридски), Урсакий Сингидунский (Белградски), Ригин (за когото споменахме по-горе) и Лукий Адриянополски, когото преследват арианите[21]. Още тогава проличава тенденцията да се отдели Изтока от Запада. Църковният историк Созомен изразява това далновидно: „След този събор, т. е. източните и западните епископи, вече не се свързавали помежду си като люде от едно вероизповеднаие, нито общували заедно. Източните се ограничили до Тракия, а Западните до Илирик" [22].
В центърът на събитията след Сердикийския събор се оказва църквата на Илирик. Сирмиум става център на серия от 4 поместни събора (347/8;351;357;358 г.). След първият примирителен събор, нов претекст за намеса на арианската партия дава Сирмийския епископ Фотин[23], родом от Галатия, ученик на Маркел Анкирски. Бидейки ръкоположен в сан епископ Сирмийски, той се опитва да възстанови ерестта на Евион. В последствие е изгонен от църквата от управителят Валентиан. Фотин е плодовит автор на книги, от които най-забележителни са „Против езичниците" и „За Валентиян". Някои от неговите учения обаче са твърде нетрадиционни. Една група подкрепяна от Константинополското правителство е изпратена в Сирмиум и заедно с епископите от Панония отстранява Фотин от катедрата му и го замества с Ерминиус[24].
Тя съставя първата формулировка на Сирмиум, която нито приема, нито отхвърля Никейската „омоусия". През 350 г. в Римини панонските епископи и Валенс от Мурса налагат субординационистичния компромисен вариант на Символа синтезиран в известния Сирмийски манифест от август 357 г. Издаден е под формата на трактат, а не „ad instar simboli" (във вид на символ)[25].
Той е насочен изцяло срещу Никейския символ. След оживени спорове с някои от крайните привърженици на арианската теза източните епископи приемат компромисния Сирмиански символ на вярата. В Римини обаче съборът не протича съобразно очакванията. Макар че малко преди неговото откриване православните епископи, включително някои от застъпниците на Никейския символ на вярата, дават съгласието си за приемане на компромисната формула, папа Дамас успява да убеди повечето от присъстващите епископи да отхвърлят Сирмианския символ на вярата и да изключат от събора несъгласните с това делегати. Във връзка с това стои писмото на папа Дамас и останалите 90 епископи, събрани на синод в Рим в 358 година, до илирийските епископи, чийто текст се публикува изцяло от Теодорит Кирски в неговата Църковна история[26]. В това писмо папа Дамас и останалите епископи изказват своето доверие към илирийските епископи, че ще предават и в бъдеще чистото от ереси учение. Съборът изпраща многобройна делегация да информира императора с това негово решение. Констанций ІІ, който се чувства лично засегнат от тези действия на западните епископи, не допуска делегацията да достигне Константинопол и дава нареждане всички нейни членове да бъдат отведени в малкото градче Нике при Адрианопол, където те биват подложени на натиск да потвърдят с подпис своето съгласие със Сирмианския символ на вярата. Това е фактически последния голям опит за постигане на църковно-политическа победа на арианите. Съборът в Нике Тракийска се провежда в края на декември 359 г. Този символ на вярата е приет на 1 януари 360 г. В неговата основа е положена така наречената 4-та формула на събора в Сирмиум. Целта му е да подмени Никейския символ на Вярата с този от Нике, при което става фактически подмяна на съдържанието без външна видима промяна на името. С тази лукава цел си послужват арианите в последния си голям опит на Балканите да съкрушат Никейската партия. По същия начин биват заставени да потвърдят приемането на компромисния символ на вярата и останалите делегати на събора в Римини, на който се оформя названието „Символ на вярата от Нике" – за разлика от Никейския символ на вярата. След тази процедура Констанций ІІ, въз основа на подписите на почти всички епископи, счита своята цел за постигната и на 1 януари 361г., в деня на своя 25 годишен императорски юбилей, обявява единството на църквата. Последвалите събития обаче коренно променят хода на процесите. Смъртта на Констанций ІІ на 3 ноември 361 г. и опасната интермедия на неговия наследник Юлиян (361-363), който ще бъде наречен „Отстъпник", дават нова насока на историческите събития. След провалилият се опит на този император да премахне привилегированото положение на Християнството и да възстанови равноправието на всички религии, настъпва един кратък период на управлението на имп. Валент, който продължава силовата политика при разрешаването на църковените проблеми. Разбира се езичниците не прекратяват негативното си отношение към адептите на християнския култ и при първа възможност употребяват насилие срещу тях. Така са замъчени 15-те Тивериополски мъченици и християнинът в Доростол Емилиян Доростолски[27].
Бунтовете и вълненията, които избухват в Тракия по време на събититията от 378 г. и смъртта на император Валент, привърженик на арианството, се проявяват донякъде като антиарианско движение. На 26 март православната църква чества паметта на „26 мъченици, пострадали в Готия при царуването на Валент и Грациан". Годината не се отбелязва, но тъй като Грациан е коронясан за император едва на 22 ноември 375 година, а Валент загива на 9 август 378 година, точната дата, на която тези мъченици са "получили своя мъченически венец", както пише обикновено в църковните извори, трябва да търсим по времето, когато Валент и Грациан заедно са били императори, т. е. в годините 376, 377 и 378 [28].
Но и обстоятелствата на тяхното мъченичество ни помагат да уточним годината на 378, в която по всичко изглежда те загиват. Всички стари календари на Православната църква отбелязват тези 26 мъченици, без да съобщават за източниците си, а понеже ги откриваме още в така наречения Месецеслова на император Василий ІІ от края на Х век, счита се, че те са възприети от най-старата църковна традиция още в края на ІV век. А за тези обстоятелства ние научаваме от единствения стигнал до нас извор, запазен като палимпсест. Този лист, съхраняван сега в Амброзианската библиотека, публикува в 1831 г. кардинал Анджело Май в сбирката си от стари писмени източници (Scriptorum veterum nova collectio e vaticanis codicibus tomus V, с. 66-67)[29]. Къде точно се е намирала тази страна, ние научаваме от някои църковни документи, в които арианският епископ на Адрианопол (Одрин) носи титлата „епископ на Готия". А какви са били по народност тези 26 мъченици, можем да отгатнем от техните имена, колкото и неточно те да са били транскрибирани с латински букви: поп Верко, Авив, Иской, Сила, Фильо, Ана, Ала, Лариса, Мика, Анимиса и Гатя. В православния календар на този ден също се споменават „Сабин (Сава) воин гот" и „презвитеръ Ватусiй ", и двамата споделили участта да бъдат изгорени.

За събитията, свързани с изгарянето на тези мъченици ние не знаем никакви подробности. Сведенията на историческите извори са единодушни само по отношение на главните факти, които те предават, но противоречиви, що се отнася до коментарите за тях. Безспорни са единствено данните, според които в 377 г. император Валенс разрешава на значителен брой християни от готското население, напуснали родните си места поради гоненията на готския крал Атанарих, да се заселят на юг от Стара планина, главно в района на Адрианопол[30].
Малко по-късно сред това население настъпва голямо брожение срещу императора, което за кратко време се превръща в значителен по размери бунт. В помощ на разбунтувалите се идват техните родственици отвъд Дунав. На 19 август 378 година бунтовниците, заедно с притеклите им се на помощ техни роднини отвъд Дунав, нанасят при Адрианопол съкрушително поражение на римската войска. Император Валенс се опитва да избяга и се скрива в една къща в околностите на града, но бунтовниците го настигат и изгарят къщата, в която той се бил скрил, заедно с него. Главният историк на тази епоха, Амиан Марцелин, оставил подробен разказ за битката и поражението на римската войска, не съобщава причините за бунта и оставя своите читатели в неведение относно повода за такава неблагодарност спрямо императора-благодетел, приютил под покрива на империята си десетки хиляди бедни и бездомни готи. Разказът на Амиан обаче започва с описанието на някои събития, които също остават неразбрани от читателя. А това е масовата психоза сред населението, което в самото навечерие на тези събития е изпълнено с омраза срещу Валенс и твърди единодушно, че императорът трябва да бъде изгорен жив – и по Божия воля ще бъде изгорен. Как и защо се създава тази психоза, историкът не ни съобщава. Той само добавя, че в същата година колелото на Фортуна, надарява римляните с безброй блага, се обръща и възвестява близката гибел на империята. Само три години след битката при Адрианопол, в 381 година, Православието взима връх и за кратко време успява да се наложи над останалите църковни течения. Триумфът се постига след свикания от императо Теодосий I събор в Константинопол през 381 г. Според Созомен и Сократ целта на този събор е „утвърждаването на Никейския символ и ръкоположение на епископ за Константинопол". За него разполагаме с доста оскъдни сведения, които са предадени от историците Сократ, Созомен и Теодорит[31].
В две заседания на Четвъртия Вселенски събор (в 451 г.) е прочетен символът на Втория Вселенски събор и е назован като „вяра на 150 отци". Текстът му е вписан в деянията на събора. Ако на Сердикийския събор е приета Антиохийската формулировка, което аргументирано е изложено от проф. Коев [32], то ние няма защо да изпитваме съмнения относно „Вселенскостта" на този събор, както прави Вачкова и смята, че би трябвало Сердикийския да е втори по ред. Вторият Вселенски събор едва ли би бил наречен „Вселенски" и „вяра на 150-те отци ", ако за това нямаше основания. Освен това Втория Вселенски събор е триумф на Изтока, защото за пръв път се признава възвисяването на Константинополската катедра и както виждаме, са нужни още 70 години този закономерен факт да се утвърди и на IV Вселенски събор. На Балканите продължават да се разпространяват и гностическите ереси, които обаче към края на IV в. постепенно са изтласкани в социалната и религиозна периферия. Един от последните древни гностици е софистът Етикос Истрос, за когото се смята, че е от Малка Скития[33].
Този философ се опитва да обедини гностицизма, манихейството, гетската религия на Залмоксис, елинската философия и Християнството.

Успоредно с борбите между тринитарните партии и борбите с другите ереси протича усилен процес на хриситянизацията на империята, която започва последователно да ограничава езичеството. Друг едикт от 341 г. изисква затварянето на езическите храмове. В 346 г. е издаден едикт, забраняващ пренасянето на жертви, а през 356 г. – едикт, предвиждащ смъртно наказание за почитащите езическите богове. Процесът на християнизация на обществото е дълъг, но закономерен факт в историята на Балканите. През този период IV- началото на V в. християнизацията протича с характер на внимателна защита от страна на държавата, а от времето на управлението на имп. Теодосий и чрез пряка намеса и защита на християнството. Тонът на дипломатичността между езичници и християни не винаги е симфоничен, но потискането на езичниците е водено много акуратно без големи насилия или кръвопролитни противопоставяния, каквито са по-скоро изключение от правилото. През следващия период V- VI в. ще се налага открито християнизиране и пълна забрана на езическия култ.

  [1] Вж. – Коев, Т. Догматическите формулировки на първите четири Вселенски събори,С. ,1968, с. 12сл. с цит. лит. 

[2] Пак там, с. 19 бел. 2.

[3] Болотов, В. История Церкви в период Вселенски соборов, М. ,2007, с. 74.

 [4] Пак там,с. 53 бел. 6 и 7; също Сократ Схоластик, Церковная история, М. , 1996 интернет адрес – http://www.krotov.info/acts/04/socrat/socr02. html – II. ,2. 27.

[5] Жития на светиите , м. Февруари, Св. Гора,Атон, 2002, с. 503-504.

[6] Литературата за св. Евстатий, еп. Антиохийски е безкрайно голяма, най-подробно вж. – Православная энциклопедия т. XVII, М. , 2008,С. , 286-293 с пос. лит.

 [7] Церковная. . . . IV, 6 http://www. krotov.info/acts/05/2/sozomen_02. htm 

[8] Жития на светиите , м Октомври ,С., 2001 ,с. 201-202

[9] ГИБИ VI, с. 64

[10] Пак там,с. 56

[11] Спаскiй, А. Исторiя догматических движенiй в епоху вселенскихъ соборов. цит. по. –Коев, Т. Догматическите. . . ,с. 53

[12] Barnard, L. The council of Serdica 343 A. D. , Synodal Publishing House, Sofia, 1983, p. 202

[13] За този събор вж.: Héfélé, Сh. Histoire des Conciles d'après les documents originaux. I ,Paris, 1859, p. 527—598; Heckrodt, E. Die Kanonen von Serdika aus der Kirchengeschichte erläutert. Bonn, 1917; Поснов,М.Сардикийският събор и неговата канониче ска дейност. ГСУ, Богосл. фак. , IV (1926—1927), с. 105—128; за някои късни предания относно този събор вж. – Дуйчев, И. Софийската католишка архиепископия през XVII век. — Изучаване и документи. С. , 1939, с. 33 сл.

[14] Такова мнение се е утвърдило на Запад , което се изказва от абата Блазиус Клайнер – „Град Сардика, някога епископско седалище, после митрополитско седалище, където в 347 г. при папа Юлий I е бил свикан събор на 300 отци, в който св. Атанасий, противно на арианите, е бил обявен за невинен." – История на България от Блазиус Клайнер,съставена в 1761 г. ,С., 1977 ,с.30

[15] Империята е била поделена още в 335 г. между Константин II, Констанций и племенника на Константин Велики Далмаций, който умрял в 337 г. по време на въстание на войници в Константинополе. В 340 г. в битката при Аквилея с Констант бил убит и Константин II, след което империята била формално поделена на две части между Констант и Констанций.

 [16] Бл. Феодорит, Церковная история, II,23. – http://www. krotov.info/acts/04/feodorit/feod123. htm 

[17] Пак там ; подробности за събора вж. – Граматиков, П.,йеродякон. Арианският събор във Филипополис(343г.). С. , 2006

[18] Вж. Коев, Т. Поглед върху дейността на Сердикийския събор (343 г. ), с. 105 „ Цялостно изследване върху дейността на този събор обаче няма или поне на мене не ми е извсетно. –Civitas Divino-humana в чест на проф. Г. Бакалов., С., 2004

[19] В. Вачкова, пос. съч. , с. 6-19

[20] Коев, Т. Поглед. . . , с. 110-111

[21] Със сигурност на събора присъства и готския епископ , който е учител на бъдещия апостол на готите Урфила . Персийски епископ не участва , защото в този исторически момент Персия е във война с Римската империя . Това от своя страна прави имп. Констанций по отстъпчив , но не и епископите които поддържат арианството.

[22] Sozomenes. Historia eclesiastica , col . 1065 ср. ГИБИ, I , с. 52-54

 [23] Подробности вж. Церковная истотия Ермий, IV,6 – http://www. krotov.info/acts/05/2/sozomen_02.htm 

[24] Подр. вж. Zeiller ,op.cit. , p.

[25] Болотов,цит. , съч. ,с. 102

 [26] Theodoret, Kirchengeschichte, hrsg. v. L. Parmentier, Berlin: Akademie-Verlag, 21954, ІІ, 22. (=Die Griechischen christlichen Schriftsteller der ersten Jahrhunderte, hrsg. von der Kommission für Spätantike Religionsgeschichte der, Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin); превод на немски с обширни коментари: Theodoret von Cyrus Kirchengeschichte, aus dem Griechischenübersetzt und mit Einleitung und Anmerkungen versehen von Dr. A. Seider, München: Verlag Josef Kösel & Friedrich Pustet, 1926, с. 142-144; руски превод: Феодорит,еп. Кирский. Церковная история. Пер. с греч. , Москва, 1993; вж. същия превод в интернетно издание – http://www. sedmitza. ru/text/433631.html 

[27] Подробности за него вж. Атанасов, Г. Християнският … , с. 31-41

[28] Чилингиров ,А. Кои са 26-те мъченици – http://ceacbg.com/co…article/73.html

[29] Пак там

[30] Историческите събития са обвити в пълна мъглявина . Никой не обяснява как е възможно , точно по-време на хунския удар поставен от съвременната историческа наука през 376 г. да започне междуособна война в която се воюва на религиозна основа – християни срещу езичници между готите , аз не мога да кажа , изворите ,твърдят ,че е имало такава война , но не се споменават за никакви хуни . Дали пък, всъщност, войната в Готия да е последствие на религиозните борби Подробности вж. Маенхен-Гельфен,О. Мир гуннов. Исследования их истории и культуры. Принстон,США;

[31] Подробности , вж. Болотов , цит. съч. 145 ,сл .

[32] Коев, Т. Поглед …, с. 111

[33] Подробно вж. Пейчев, Б. Aethicus Philosophus Cosmographus .– Чилингиров, А. Готи … , I , 2005 , с. 196-218 ; също – сп. Философска мисъл ,1979 № 2 ,с. 72-85
 

Written by admin

януари 16th, 2013 at 12:31 pm

Здравей !

3 коментари

Добре дошли в света на Блоговете. Това е първата ви публикация. Редактирайте я или я изтрийте. Щастливо блогване!

Written by admin

юни 14th, 2011 at 12:47 pm